Постинг
15.01.2010 13:04 -
Геостратегия за Евразия от Збигнев Бжежински
Преди 75 години, когато излезе първият брой на Foreign Affairs, Щатите бяха една самоизолирала се в Западното полукълбо сила, спорадично въвлечена в заниманията на Европа и Азия. Втората световна война и произтичащата от нея Студена принудиха Щатите да развият продължителна отдаденост към Западна Европа и Далечният Изток. Появата на Америка като единствената глобална свръх-сила ни заставя да изградим една интегрирана и разбираема стратегия към Еврaзия.
Еврaзия, от политическа гледна точка, е източникът на едни от най-настоятелните и динамични държави в света. Всичките претенденти за световна власт произлизат от Еврaзия. Едни от най-мнoгoчислените претенденти за регионална хегемония- Китай и Индия, са в Еврaзия, както са и всички останали потенциални политически и икономически претенденти, които се стремят да поставят под въпрос Американското първенство. В Еврaзия е съсредоточено 75% от населението в света, 60% Брутния Световен Продукт, и 75% от световните енергийни запаси. Потенциалната сила на Еврaзия засенчва дори тази на Америка.
Еврaзия е световният осен суперконтинент. Сила, която доминира Еврaзия би упражнявала решаващо влияние над два от трите световни икономически най-продуктивни региона: Западна Европа и Азия. Бегъл поглед към картата би ни подсказал, че държава доминираща Еврaзия автоматично би упражнявала контрол над Близкия Изток и Африка. В контекста на Еврaзия, служеща като световна геополитическа шахматна дъска, воденето на несинхронизирана политика спрямо Азия и Европа става неуместно. Начинът на разпределението на властта върху Евразиатската повърхнина ще е от решително значение за Американското глобално първенство и историческо наследство.
Самоподдържаща се стратегия спрямо Еврaзия трябва да се отличава с краткосрочна визия- в близките 5 години, със средносрочна такава- до 20 години и дългосрочна, отвъд 20 години. В повече, тези фази трябва да бъдат съзрени не като херметически изолирани едни от други, а като слети, част от една продължителност. В краткосрочен план, САЩ трябва да консолидират и продължат действащият геополитически плурализъм в Еврaзия. Тази стратегия ще гравитира около маневрирането и дипломатическата манипулация, предваряваща появата на злонамерена коалиция, която би могла да изпита Американското първенство, без да споменаваме и далечната възможност за единична държава, опитваща се да стори същото. В средносрочен план, предваряването би трябвало да доведе до създаване на стратегически съвместими партньори, които посредством Американското лидерство, биха могли да оформят една по-сътрудничеща си транс-Еврaзиaтска система за сигурност. В дългосрочен план, предугаждането на този злощастен сценарий би могло да се превъплъти в сърцевината на една глобална и действително споделена политическа отговорност. В западната периферия на Еврaзия, ключовите играчи ще продължат да са Франция и Германия, а съществената Американска цел би трябвало да продължи да бъде разширяване влиянието на Укреплението на Демокрацията- Европа. В далечният изток, изглежда, че Китай ще бъде още по-съществен актьор, а Американските Щати не биха имали Евразиатска стратегия, докато Шино-Американско политическо съглашение не бъде подхранено. В Еврaзиaтския център, зоната между разширяващата се Европа и регионално възкачващият се Китай ще остане политическа черна дупка, докато Русия не се редефинира като следимперска държава. Междувременно, южно от Русия, Централна Азия проявява симптомите на предстоящи етнически конфликти и съревнования на ниво Велики Сили.
НЕЗАМЕНИМАТА СИЛА
Няма признаци американският статус на световна свръхсила да бъде оспорен от нито един претендент в близкото поколение. Нито една държава не би могла да се сравни с Американските четири измерения на властта: военно, икономическо, технологическо и културно, които са съществото на глобалната политическа власт. В случай на Американска абдикация, алтернативата би могла да е само международна анархия. Президентът Клинтън бе прав, когато каза, че Америка се е превърнала в световно-"незаменимата нация".
Американската глобална загриженост ще бъде тествана от напрежение, турбуленция и периодичен конфликт. В Европа вече има признаци, че инерцията от интеграцията и разширението спадат и че национализма може да се пробуди отново. Голяма е и безработицата дори и в едни от най-успешните европейски държави, пораждаща ксенофобични реакции, които биха предизвикали Френската или Германската политика да склонят към екстремизъм. Желанието на Европа за единение може да бъде осъществено само чрез окуражение от страна на САЩ.
Бъдещето на Русия е по-малко ясно и възможностите за нейната позитивна еволюция са по-трудно достижими. Ето защо, Америка трябва да оформи политически контекст, който е в съзвучие с асимилирането на Русия в по-мащабна рамка на Европейско сътрудничество, като в същото време оказва благоприятно влияние над независимостта на нейните новосуверенни съседи. Въпреки това, жизнеността на Украйна или Узбекистан остава под въпрос, особено ако Америка не успее да подкрепи техните усилия към национална консолидация.
Шансът за привличане на Китай може да бъде заплашен от криза относно Тайван, вътрешнокитайската политическа динамика или просто поради долностремителната спирала на влошаващи се Шино-Американски взаимоотношения. Тази враждебност може да окаже напрежение върху отношенията на САЩ с Япония, вероятно посредством оказвайки разновесие в самата Япония. Азиатската стабилност може да бъде подложена на риск, а тези събития дори биха могли да засегнат позицията и вътредържавното равновесие в Индия, която е от критична важност за стабилността в Южна Азия.
Америка не може да създаде по-унифицирана Европа сама – това е задача на самите европейци, особено на немците и французите. Обаче, Америка може да възпрепятства изплуването на по-вединена Европа, което може да се окаже гибелно за Евразиатската стабилност и Американските интереси. Докато Европа не стане по-единна, тя може да се разедини отново. Вашингтон трябва да работи заедно с Германия и Франция за да създаде Европа, която е политически жизнена, остава свързана със Щатите и разширява обсега на демократичната интернационална система. Въпросът не се състои в избора между Франция или Германия. Без тези две нации не би имало Европа, а без Европа, никога не би имало сътрудничество в транс-Евразиатската система.
На практика, всичко това би изискало накрая Америка да спомогне за споделено лидерство в НАТО, по-широка приемственост на френската загриженост относно ролята на Европа в Африка и Близкия Изток и продължителна подкрепа на източното разширение на ЕС, дoри aкo ЕС придoбиe по-силна политическа и икономическа настоятелност. Трансатлантическо споразумение за свободна търговия, както вече се предлага от някои Западни лидери, би могло да намали риска от растящото икономическо съперничество между ЕС и САЩ. Европейският успех в потулването на вековни вражди ще доведе до намаляването на важността на Америка като арбитър в Европа. Разширение на НАТО и ЕС бихa придaли жизненост на Европейското чувство за целенасоченост, като доведат до консолидиране на демократическите устои, извоювани с победата в Студената Война. Залогът в това усилие е нищо по-малко от Американската дългосрочна взаимовръзка с Европа. Новата Европа все още се дооформя и ако тази Европа ще да остане като част от "Евро-Атлантическото" пространство, експанзията на НАТО е задължителна.
В тази връзка, разширението на НАТО и ЕС би трябвало да напредват посредством поетапно дискутиране. Ако предположим че има взаимно поддържана Американска и Западноевропейска отдаденост, бихме могли да предположим един реалистичен времеви план за тези етапи: до 1999 първите 2 Централноевропейски членове ще трябва да бъдат приети в НАТО, въпреки че тяхното приемане в ЕС нямa да стане по-рано от 2002 или 2003; до 2003, много е вероятно ЕС да e започнал преговори за приемането на всичките три балтийски републики, а НАТО своенвременно ще е започнал същото спрямо Румъния и България с тяхното присъединяване преди 2005; между 2005 и 2010, само ако е направила съществени вътрешнодържавни рефорими и бъде идентифицирана като Централноевропейска държава, Украйна би трябвало да се подготви за преговори с ЕС и NATO.
Неуспешно разширение на НАТО, след като има отдадени усилия в тази посока, би унищожило идеята за разширяваща се Европа и ще деморализира централноевропейците. Дори и по-лошо, това би могло да превъзпламени латентната руска амбиция към Централна Европа. В повече, ясно е, че руският политически елит не споделя Европейското желание за силно Американско политическо и военно присъствие в Европа. В тази връзка, докато създаването на връзка с Русия за взаимно сътрудничество е желателна, за Америка е много важно ясно да изкаже своите глобални приоритети. Ако избор трябва да бъде направен, Евро-Атлантическата система трябва да стои по-високо от по-добрата взаимовръзка с Русия. РУСКАТА ИСТОРИЧЕСКА ЗАДАЧА
Новите руски връзки с НАТО и ЕС, формализирани посредством Съвместният НАТО-Руски Съвет, биха могли да окуражат Русия да направи своето постимперско и дълго отлагано решение в подкрепа на Европа. Официално членство в Групата на Седемте и подобрение на машината на вземане на политически решения в Организацията за Сигурност и Сътрудничество в Европа (ОССЕ/OSCE), в която специален комитет по сигурността, включващ Америка, Русия, и някоко ключови европейски държави, би окуражил кoнструктивнoто Руско въвличане в Европейското политическо и военно сътрудничество. Ведно с това, продължителното Западно финансиране и инвестиране в инфраструктурата, особено в комуникационните мрежи, биха довели Русия по-близо до Европа.
Въпреки това, в дългосрочен план, руската роля в Евразия ще зависи от нейното самодефиниране. Въпреки че Европа и Китай имат усилено регионално влияние, Русия все още остава най-големият световен притежалтел на недвижима собственост (земя), простираща се на десет времеви зони. Затова, проблемът на Русия не е в територията, а в това че тя трябва да застане лице в лице с факта, че Европа и Китай отдавна са икономически по-силни и че тя е по-назад от Китай в сферата на социалната модернизация.
В този контекст, първата цел на Русия по-скоро би трябвало да е собствената модернизация, отколкото да се впуска в безсмислени опити да си възвръща статута на глобална сила. Вземайки предвид размерът и разнообразието в нея, една децентрализирана политичекса система и икономика на свободния пазар биха отприщили креативният потенциал в руснаците и руските природни ресурси. Конфедеративна Русия – съставена от Европейска Русия, Сибирска Република и Далекоизточна Република – би могла по-лесно да култивира по-тесни икономически връзки със своите съседи. Всяка от конфедеративните единици би могла да впрегне своя местен креативен потенциал, който бива векове наред задушаван от тежката бюрократична ръка на Москва. Впоследствие, една децентрализирана Русия, по-трудно би могла да се поддаде на имперска мобилизация.
Много вероятно е Русия да скъса със своето имперско минало ако новонезависимите следсъветски държави са жизнени и стабилни. Тяхната жизненост ще секва винаги, когато Русия се отдава на имперксата съблазън. Затова, политическа и икономическа подкрепа трябва да бъде централна част от по-широка стратегия на интегрирането на Русия в една по-сътрудничеща трансконтинентална система. Суверенна Украйна е критически важен компонент на такава политика, както са и Азербайджан и Узбекистан.
Широкомащабно интернационално инвестиране в една по-достъпна Централна Азия би могло не само да консолидира независимостта на новите държави, но и да се окаже благотворно за следимперска и демократична Русия. Източването на ресурсите в региона би могло да увеличи просперитета и да изостри чувството за стабилност, като с това предотврати конфликтите от Балкански тип. Регионалното развитие също би трябвало да достигне и до прилежащите Руски провинции, които са икономически неразвити. Новите регионални лидери биха започнали да не се страхуват от политическите последици от по-тесните икономически отношения с Русия. Тогава, една неимперска Русия би могла да бъде възприета като главният регионален икономически партньор, ако и да не е вече имперски владетел.
ЕВРАЗИАТСКИЯТ НЕПОСТОЯНЕН ЮГ
С цел да осигури стабилност в Кавказкият и Централноазиатският регион като търси начини да подобри отношението си с Иран, Америка трябва да е много внимателна да не отблъсне Турция. Ако Турция се чувства като отхвърлена от Европа тя ще стане по-ислямизирана и без голямо желание да сътрудничи със Запада в опита му да приобщи Централна Азия към световното общество. Америка трябва да употреби своето влияние в Европа да окуражи евентуалното турско членство в ЕС и пресътворението й в европейска държава, само ако вътрешнотурската политика не се ислямизира. Редовни консултации с Анкара относно бъдещето на Каспийския басейн и Централна Азия биха подхранили у Турция чувство за стратегическо партньорство със САЩ. Също така, Америка трябва да подкрепи турското желание за основаването на тръбопровод от Баку (Азербайджан), до Джейхан.
В допълнение, не е в интерес на Америка влошаването на отношението й с Иран. Всички евентуални спогодби трябва да бъдат базирани на взаимното признаване на Американските и Иранските стратегически интереси в нестабилният околоирански регион. Силен, дори религиозно мотивиран – но не и финансово анти-Западнонастроен – Иран е също в интерес на САЩ. Американските дългосрочни интереси в Евръзия биха се подобрили ако Турция и Иран си сътрудничат, особено в сферата на построяването на нови тръбопроводи от Азарбайджан и Туркменистан. Всъщност, Американското финансово участие в тези проекти би могло да е само в плюс на Америка.
Въпреки че досега е била пасивен играч, Индия има важна роля на Евразиатската сцена. Без политическата подкрепа на Съветският Съюз, Индия щеше да е задушена геополитически от сътрудничеството между Китай и Пакистан. Оцеляването на Индийската демокрация е важно, понеже отхвърля твърдението, че демокрацията и човешките права са изцяло западни понятия. Индия доказва, че така наречените "Азиатски ценности" не са Азиатски, а просто антидемократични. При неуспех на Индия да запази своята демокрация това би довело до унищожаване на идеята за потенциално демократизиране в Азия и ще спре да оказва балансираща сила в региона, особено имайки предвид въздигащият се Китай. Индия би трябвало да бъде ангажирана с дискусии относно регионалната стабилност, без да забравяме промоциирането на повече двулатерални връзки с американските общности за сигурност. Никакво равновесие в Еврaзия не би било достигнато, без задълбочаването на стратегическото разбирателство между Америка и Китай и по-ясното дефиниране на японската роля. Това създава две трудни задачи за Америка: оценка на обсега на Китайското влияние в региона и контролиране на неспокойството на Япония относно нейният де-факто статут на Американски протекторат. Отхвърлянето на преувеличените страхове от въздигаща се Китайска сила и реалното японското икономическо възкачване би трябвало да инжектират реализъм в политика, която трябва да бъде базирана на внимателни стратегически изчисления. Целите на тази политика трябва да са да отклонят китайската власт в конструктивни регионални инициативи и да канализират японската енергия в по-широки международни сътрудничества.
Ангажирайки Пекин в сериозен стратегически диалог е първата крачка към стимулиране на неговия интерес към взаиморазбирателството с Америка, което рефлектира споделените от двете страни интереси относно североизточна и централна Азия. В същото време би било добре ако Вашингтон елиминира всякаква неяснота относно подкрепата си за "Един Китай", за да не може темата за Тайван да се влоши. По същия начин, в инетерес на Китай е да демонстрира, че може да подсигури мнoгoобразие в неговите вътрешни политически уредби.
В името на прогреса, стратегическият диалог между Китай и САЩ трябва да бъде продължителен и сериозен. Посредством такъв начин на комуникация дори и спорни теми като Тайван и човешките права биха били адресирани настоятетлно. На китайците трябва да им бъде казано, че тяхната вътрешнодържавна либерализация не е само тяхно занимание, понеже само демократизиран и проспериращ Китай има шанса да приобщи Тайван по мирен път. Всеки опит за насилствено вединение ще рискува стабилността на Шино-Американските отношения и ще възспре Китайската способност да привлича чуждестранни инвестиции. Тогава, китайската амбиция за регионално величие и глобален статус ще се снижат.
Въпреки, че Китай се въздига като регионално доминираща сила, далеч не е сигурно, че той ще стане глобална такава. Общите приказки, че Китай ще бъде следващата глобална сила пораждат параноя извън Китай и подхранват мегаломания вътре в него. Далеч от сигурно е, че експлозивните нива на растеж ще се задържат на това ниво в близките 20 години. Всъщност, продължителният дългосрочен растеж на тези нива ще изиска изключително добре съставна смес от: национално лидерство, политическа стабилност, социална дисциплина, високи спестявания, масивни вливания на чуждестранни инвестиции и регионална стабилност. Продължителната комбинация от тези фактори е много малко вероятна.
Дори ако Китай избегне сериозни политически сътресения и продължи своят икономически възход за четвърт столетие, той въпреки това би останал относително бедна държава. Утрояване на БВП ще остави Китай зад повечето нации по доход на глава на населението и съществена част от народа ще останат бедни. Неговият напредък по осигуряване на достъп до телефон, коли, компютри, камо ли консуматорски продукти, ще остане скромен. В близките двадесет години, може да се очаква Китай да достигне нивото на една глобална военна Сила, тъй като икономиката му ще даде шанс на неговите лидери да пренасочат значителна част от БВП на страната към военното дело и по този начин модернизират войската и ядрения арсенал. В същото време, ако усилията в тази насока са твърде големи, то по този начин може да се достигне същият негативен ефект в дългосрочен план върху икономиката, както бе и със Съветският Съюз. Натрупване на оръжия от страна на Китай би довело до съответен отговор и на Япония. Както и да е, настрана от неговите ядрени сили, Китай няма да може да прожектира своята военна сила отвъд своя регион в близкото бъдеще.
Велик Китай, превръщащ се в регионално доминантна сила е друг въпрос. Де факто, сфера на китайско регионално влияние е много вероятно да е част от бъдещето на Евразия. Такава сфера на влияние не би трябвало да бъде възприемана като зона на изключителна политическа доминация, както Съветският Съюз имаше в Източна Европа. Тази зона на китайско влияние по-скоро би била такава, в която по-слабите отделят специално внимание към интересите, гледните точки и очакваните реакции от регионалнодоминантната сила. Накратко, китайската сила на влияние може да бъде дефинирана като една, в която първият въпрос, който си задават в различните столици е: "Какво мисли Пекин по този въпрос?".
Също така, много е вероятно един Велик Китай да бъде политически подкрепен от неговата заможна диаспора в Сингапур, Бангкок, Куала Лумпур, Манила и Джакарта, без да споменаваме Тайван и Хонг-Конг. Според Яджоу Жоукан (Яжоу Жоукан, Asiaweek), крупните авоари на водещите 500 китайскопритежавани предприятия в югоизточна азия са равни на около $540 милиарда. Югоизточноазиатските държави отдавна вече подхождат с боязън и загриженост към икономическите и политическите интереси на Пекин. Китай, освен чрез спонсорирането на корейското съединение, може да стане една истинска политическа и икономическа сила, която би могла да прожектира явно влияние върху руският Далечен изток.
Геополитическото влияние на един Велик Китай не е непременно несъвместимо със стратегическите Американски интереси, които се състоят в поддържането на една плуралистична Евразия. Например, растящият китайски интерес в централна Aзия възспира руските опити на Москва да пресъздаде бившата политическа интеграция, от времето на СССР. В тази връзка и спрямо Персийският Залив, това че Китай има растящи енергийни нужди би означавало, че той има общ интерес с Америка в поддържането на свободен достъп до, и политическа стабилност в, нефтодобивните региони. По същия начин, Китайската подкрепа на Пакистан възспира индийските амбиции да подчинят тази държава, като в същото време компенсира за руско-индийското сътрудничество в Афганистан и Централна Азия. Съвместното японско и китайско сътрудничество в Източен Сибир също би спомогнало за подобрение на регионалната стабилност. В края на краищата, Америка и Китай се нуждаят един от друг в Евразия. Велик Китай би трябвало да счита Америка за естествен съюзник поради исторически и политически причини. Съединените Щати никога не са имали специални териториални кроежи за Китай, така както са имали за Русия или Япония. За Америка, китайската регионална сила, която е част от по-широка рамкова структура на международно сътрудничество може да се превърне във важен стратегически авоар – равен на Европа и по тежък от Япония – в контекста на подсигуряването на стабилността в Евразия. Затова, Китай трябва да бъде поканен на годишното събиране на Г7, особено след като и Русия е вече поканена.
ПРЕОСМИСЛЯНЕ НА РОЛЯТА НА ЯПОНИЯ
След като демократично укрепление в източна Евразия не ще да се появи скоро, то от още по-съществено значение е Американските усилия към по-добри отношения с Китай да са на базата на потвърждението, че демократически и икономически просперираща Япония е американсият глобален партньор, но не и съюзник срещу него. Само на тази основа би могло да се състави тристранно сътрудничество, което би включвало американската глобална мощ, китайското превъзходство и японското международно лидерство. Този сценарий би могъл да бъде застрашен, ако военните отношения между Япония и Америка се разрастнат в голям мащаб. Япония не би трябвало да е американският непотопим съд в Далечният Изток, нито да бъде и основният азиатски партньор на САЩ в Азия. Опитите да се предлагат тези роли за Япония биха отрязали Aмерика от азиатския континет, биха опорочили възможностите за достигане на стратегически консенсус с Китай и омаломощят американската способност да консолидират стабилността в Евразия.
Япония няма главна политическа роля да играе в Азия, вземайки предвид регионалната неохота, която тя предизвиква поради начинът на участието й в, преди и след Втората Световна Война. Япония не е потърсила досега нито един начин да се сдобри с Китай и Корея, както направи Германия с Франция и Полша. Също както островна Великобритания спрямо Европа, така и Япония е извън политическият контекст в Азия. Въпреки това, Токио може да издълбае глобална и влиятелна роля за себе си посредством тясно сътрудничество със САЩ по новият глобален дневен ред, включващ глобално развитие и опазване на мира, без да се въвлича в зловъзвратни опити да се превръща в азиатска регионална сила. Американското държавничество трябва да насочи Япония в правилната посока.
В същото време, едно истинско Японско-Корейско сдобрение би допринесло в голяма степен за една стабилна плоскост върху която ще се състои корейското съединение, смекчаващи международните негитвни последици от края на разединението на Корея. Щатите трябва да спомогнат за сътрудничество в тази посока. Много конкретни мерки могат да се вземат; например съвместни университетски програми или комбинирани военни формации, също както и при Френско-Германските и Полско-Германските сътрудничества. Едно всеобхватно и регионално стабилизарщо партньорство между Япония и Коря трябва да бъде създадено, което впоследствие би спомогнало за продължителното американско присъствие в Далечният Изток, след корейското съединение.
=====================================================================
www.comw.org/pda/fulltext/9709brzezinski.html#src www.cfr.org/publication/6917/hbo_history_makers_series.html
Еврaзия, от политическа гледна точка, е източникът на едни от най-настоятелните и динамични държави в света. Всичките претенденти за световна власт произлизат от Еврaзия. Едни от най-мнoгoчислените претенденти за регионална хегемония- Китай и Индия, са в Еврaзия, както са и всички останали потенциални политически и икономически претенденти, които се стремят да поставят под въпрос Американското първенство. В Еврaзия е съсредоточено 75% от населението в света, 60% Брутния Световен Продукт, и 75% от световните енергийни запаси. Потенциалната сила на Еврaзия засенчва дори тази на Америка.
Еврaзия е световният осен суперконтинент. Сила, която доминира Еврaзия би упражнявала решаващо влияние над два от трите световни икономически най-продуктивни региона: Западна Европа и Азия. Бегъл поглед към картата би ни подсказал, че държава доминираща Еврaзия автоматично би упражнявала контрол над Близкия Изток и Африка. В контекста на Еврaзия, служеща като световна геополитическа шахматна дъска, воденето на несинхронизирана политика спрямо Азия и Европа става неуместно. Начинът на разпределението на властта върху Евразиатската повърхнина ще е от решително значение за Американското глобално първенство и историческо наследство.
Самоподдържаща се стратегия спрямо Еврaзия трябва да се отличава с краткосрочна визия- в близките 5 години, със средносрочна такава- до 20 години и дългосрочна, отвъд 20 години. В повече, тези фази трябва да бъдат съзрени не като херметически изолирани едни от други, а като слети, част от една продължителност. В краткосрочен план, САЩ трябва да консолидират и продължат действащият геополитически плурализъм в Еврaзия. Тази стратегия ще гравитира около маневрирането и дипломатическата манипулация, предваряваща появата на злонамерена коалиция, която би могла да изпита Американското първенство, без да споменаваме и далечната възможност за единична държава, опитваща се да стори същото. В средносрочен план, предваряването би трябвало да доведе до създаване на стратегически съвместими партньори, които посредством Американското лидерство, биха могли да оформят една по-сътрудничеща си транс-Еврaзиaтска система за сигурност. В дългосрочен план, предугаждането на този злощастен сценарий би могло да се превъплъти в сърцевината на една глобална и действително споделена политическа отговорност. В западната периферия на Еврaзия, ключовите играчи ще продължат да са Франция и Германия, а съществената Американска цел би трябвало да продължи да бъде разширяване влиянието на Укреплението на Демокрацията- Европа. В далечният изток, изглежда, че Китай ще бъде още по-съществен актьор, а Американските Щати не биха имали Евразиатска стратегия, докато Шино-Американско политическо съглашение не бъде подхранено. В Еврaзиaтския център, зоната между разширяващата се Европа и регионално възкачващият се Китай ще остане политическа черна дупка, докато Русия не се редефинира като следимперска държава. Междувременно, южно от Русия, Централна Азия проявява симптомите на предстоящи етнически конфликти и съревнования на ниво Велики Сили.
НЕЗАМЕНИМАТА СИЛА
Няма признаци американският статус на световна свръхсила да бъде оспорен от нито един претендент в близкото поколение. Нито една държава не би могла да се сравни с Американските четири измерения на властта: военно, икономическо, технологическо и културно, които са съществото на глобалната политическа власт. В случай на Американска абдикация, алтернативата би могла да е само международна анархия. Президентът Клинтън бе прав, когато каза, че Америка се е превърнала в световно-"незаменимата нация".
Американската глобална загриженост ще бъде тествана от напрежение, турбуленция и периодичен конфликт. В Европа вече има признаци, че инерцията от интеграцията и разширението спадат и че национализма може да се пробуди отново. Голяма е и безработицата дори и в едни от най-успешните европейски държави, пораждаща ксенофобични реакции, които биха предизвикали Френската или Германската политика да склонят към екстремизъм. Желанието на Европа за единение може да бъде осъществено само чрез окуражение от страна на САЩ.
Бъдещето на Русия е по-малко ясно и възможностите за нейната позитивна еволюция са по-трудно достижими. Ето защо, Америка трябва да оформи политически контекст, който е в съзвучие с асимилирането на Русия в по-мащабна рамка на Европейско сътрудничество, като в същото време оказва благоприятно влияние над независимостта на нейните новосуверенни съседи. Въпреки това, жизнеността на Украйна или Узбекистан остава под въпрос, особено ако Америка не успее да подкрепи техните усилия към национална консолидация.
Шансът за привличане на Китай може да бъде заплашен от криза относно Тайван, вътрешнокитайската политическа динамика или просто поради долностремителната спирала на влошаващи се Шино-Американски взаимоотношения. Тази враждебност може да окаже напрежение върху отношенията на САЩ с Япония, вероятно посредством оказвайки разновесие в самата Япония. Азиатската стабилност може да бъде подложена на риск, а тези събития дори биха могли да засегнат позицията и вътредържавното равновесие в Индия, която е от критична важност за стабилността в Южна Азия.
В непостонянната Еврaзия, задачата на първо време е да се подсигури това, че нито една или комбинация от държави би могла да може да изхвърли САЩ от суперконтинента или намалят американската сила. Освен това, промоцията на стабилен трансконтинентален баланс не би трябвало да бъде видян, сам за себе си, като крайна цел, а само като средство за оформяне на наистина стратегически партньорства в ключови региони в Еврaзия. Една добронамерена американска хегемония все още би трябвало да обезкуражи други държави да оспорват нейната сила, посредством не само правейки разходите по тази идея твърде високи, но и чрез уважаване на легимните интереси на Евразиатските регионални претенденти.
И накрая, средносрочният план изисква подхранване на истински пертньорства с по-единна и политически дефинирана Европа, регионално превъзхождащ Китай, постимерска и гравитираща към Европа Русия и по-демократична Индия.
ДЕМОКРАТИЧЕСКОТО УКРЕПЛЕНИЕ
За Америка, Европа е изключително важно геополитическо укрепление в Евразия. Залогът в демократична Европа е огромен. НАТО окопава Американското политическо влияние и военна сила на Евразиатската земя. Посредством колективната Европейска зависимост от американска защита, всяко разрастване на европейското влияние е автоматично разширене на Американското такова. С други думи, способността на Америка да прожектира влияние и власт върху Евразия зависи от тесните транслатлантически връзки.
Америка не може да създаде по-унифицирана Европа сама – това е задача на самите европейци, особено на немците и французите. Обаче, Америка може да възпрепятства изплуването на по-вединена Европа, което може да се окаже гибелно за Евразиатската стабилност и Американските интереси. Докато Европа не стане по-единна, тя може да се разедини отново. Вашингтон трябва да работи заедно с Германия и Франция за да създаде Европа, която е политически жизнена, остава свързана със Щатите и разширява обсега на демократичната интернационална система. Въпросът не се състои в избора между Франция или Германия. Без тези две нации не би имало Европа, а без Европа, никога не би имало сътрудничество в транс-Евразиатската система.
На практика, всичко това би изискало накрая Америка да спомогне за споделено лидерство в НАТО, по-широка приемственост на френската загриженост относно ролята на Европа в Африка и Близкия Изток и продължителна подкрепа на източното разширение на ЕС, дoри aкo ЕС придoбиe по-силна политическа и икономическа настоятелност. Трансатлантическо споразумение за свободна търговия, както вече се предлага от някои Западни лидери, би могло да намали риска от растящото икономическо съперничество между ЕС и САЩ. Европейският успех в потулването на вековни вражди ще доведе до намаляването на важността на Америка като арбитър в Европа. Разширение на НАТО и ЕС бихa придaли жизненост на Европейското чувство за целенасоченост, като доведат до консолидиране на демократическите устои, извоювани с победата в Студената Война. Залогът в това усилие е нищо по-малко от Американската дългосрочна взаимовръзка с Европа. Новата Европа все още се дооформя и ако тази Европа ще да остане като част от "Евро-Атлантическото" пространство, експанзията на НАТО е задължителна.
В тази връзка, разширението на НАТО и ЕС би трябвало да напредват посредством поетапно дискутиране. Ако предположим че има взаимно поддържана Американска и Западноевропейска отдаденост, бихме могли да предположим един реалистичен времеви план за тези етапи: до 1999 първите 2 Централноевропейски членове ще трябва да бъдат приети в НАТО, въпреки че тяхното приемане в ЕС нямa да стане по-рано от 2002 или 2003; до 2003, много е вероятно ЕС да e започнал преговори за приемането на всичките три балтийски републики, а НАТО своенвременно ще е започнал същото спрямо Румъния и България с тяхното присъединяване преди 2005; между 2005 и 2010, само ако е направила съществени вътрешнодържавни рефорими и бъде идентифицирана като Централноевропейска държава, Украйна би трябвало да се подготви за преговори с ЕС и NATO.
Неуспешно разширение на НАТО, след като има отдадени усилия в тази посока, би унищожило идеята за разширяваща се Европа и ще деморализира централноевропейците. Дори и по-лошо, това би могло да превъзпламени латентната руска амбиция към Централна Европа. В повече, ясно е, че руският политически елит не споделя Европейското желание за силно Американско политическо и военно присъствие в Европа. В тази връзка, докато създаването на връзка с Русия за взаимно сътрудничество е желателна, за Америка е много важно ясно да изкаже своите глобални приоритети. Ако избор трябва да бъде направен, Евро-Атлантическата система трябва да стои по-високо от по-добрата взаимовръзка с Русия. РУСКАТА ИСТОРИЧЕСКА ЗАДАЧА
Новите руски връзки с НАТО и ЕС, формализирани посредством Съвместният НАТО-Руски Съвет, биха могли да окуражат Русия да направи своето постимперско и дълго отлагано решение в подкрепа на Европа. Официално членство в Групата на Седемте и подобрение на машината на вземане на политически решения в Организацията за Сигурност и Сътрудничество в Европа (ОССЕ/OSCE), в която специален комитет по сигурността, включващ Америка, Русия, и някоко ключови европейски държави, би окуражил кoнструктивнoто Руско въвличане в Европейското политическо и военно сътрудничество. Ведно с това, продължителното Западно финансиране и инвестиране в инфраструктурата, особено в комуникационните мрежи, биха довели Русия по-близо до Европа.
Въпреки това, в дългосрочен план, руската роля в Евразия ще зависи от нейното самодефиниране. Въпреки че Европа и Китай имат усилено регионално влияние, Русия все още остава най-големият световен притежалтел на недвижима собственост (земя), простираща се на десет времеви зони. Затова, проблемът на Русия не е в територията, а в това че тя трябва да застане лице в лице с факта, че Европа и Китай отдавна са икономически по-силни и че тя е по-назад от Китай в сферата на социалната модернизация.
В този контекст, първата цел на Русия по-скоро би трябвало да е собствената модернизация, отколкото да се впуска в безсмислени опити да си възвръща статута на глобална сила. Вземайки предвид размерът и разнообразието в нея, една децентрализирана политичекса система и икономика на свободния пазар биха отприщили креативният потенциал в руснаците и руските природни ресурси. Конфедеративна Русия – съставена от Европейска Русия, Сибирска Република и Далекоизточна Република – би могла по-лесно да култивира по-тесни икономически връзки със своите съседи. Всяка от конфедеративните единици би могла да впрегне своя местен креативен потенциал, който бива векове наред задушаван от тежката бюрократична ръка на Москва. Впоследствие, една децентрализирана Русия, по-трудно би могла да се поддаде на имперска мобилизация.
Много вероятно е Русия да скъса със своето имперско минало ако новонезависимите следсъветски държави са жизнени и стабилни. Тяхната жизненост ще секва винаги, когато Русия се отдава на имперксата съблазън. Затова, политическа и икономическа подкрепа трябва да бъде централна част от по-широка стратегия на интегрирането на Русия в една по-сътрудничеща трансконтинентална система. Суверенна Украйна е критически важен компонент на такава политика, както са и Азербайджан и Узбекистан.
Широкомащабно интернационално инвестиране в една по-достъпна Централна Азия би могло не само да консолидира независимостта на новите държави, но и да се окаже благотворно за следимперска и демократична Русия. Източването на ресурсите в региона би могло да увеличи просперитета и да изостри чувството за стабилност, като с това предотврати конфликтите от Балкански тип. Регионалното развитие също би трябвало да достигне и до прилежащите Руски провинции, които са икономически неразвити. Новите регионални лидери биха започнали да не се страхуват от политическите последици от по-тесните икономически отношения с Русия. Тогава, една неимперска Русия би могла да бъде възприета като главният регионален икономически партньор, ако и да не е вече имперски владетел.
ЕВРАЗИАТСКИЯТ НЕПОСТОЯНЕН ЮГ
С цел да осигури стабилност в Кавказкият и Централноазиатският регион като търси начини да подобри отношението си с Иран, Америка трябва да е много внимателна да не отблъсне Турция. Ако Турция се чувства като отхвърлена от Европа тя ще стане по-ислямизирана и без голямо желание да сътрудничи със Запада в опита му да приобщи Централна Азия към световното общество. Америка трябва да употреби своето влияние в Европа да окуражи евентуалното турско членство в ЕС и пресътворението й в европейска държава, само ако вътрешнотурската политика не се ислямизира. Редовни консултации с Анкара относно бъдещето на Каспийския басейн и Централна Азия биха подхранили у Турция чувство за стратегическо партньорство със САЩ. Също така, Америка трябва да подкрепи турското желание за основаването на тръбопровод от Баку (Азербайджан), до Джейхан.
В допълнение, не е в интерес на Америка влошаването на отношението й с Иран. Всички евентуални спогодби трябва да бъдат базирани на взаимното признаване на Американските и Иранските стратегически интереси в нестабилният околоирански регион. Силен, дори религиозно мотивиран – но не и финансово анти-Западнонастроен – Иран е също в интерес на САЩ. Американските дългосрочни интереси в Евръзия биха се подобрили ако Турция и Иран си сътрудничат, особено в сферата на построяването на нови тръбопроводи от Азарбайджан и Туркменистан. Всъщност, Американското финансово участие в тези проекти би могло да е само в плюс на Америка.
Въпреки че досега е била пасивен играч, Индия има важна роля на Евразиатската сцена. Без политическата подкрепа на Съветският Съюз, Индия щеше да е задушена геополитически от сътрудничеството между Китай и Пакистан. Оцеляването на Индийската демокрация е важно, понеже отхвърля твърдението, че демокрацията и човешките права са изцяло западни понятия. Индия доказва, че така наречените "Азиатски ценности" не са Азиатски, а просто антидемократични. При неуспех на Индия да запази своята демокрация това би довело до унищожаване на идеята за потенциално демократизиране в Азия и ще спре да оказва балансираща сила в региона, особено имайки предвид въздигащият се Китай. Индия би трябвало да бъде ангажирана с дискусии относно регионалната стабилност, без да забравяме промоциирането на повече двулатерални връзки с американските общности за сигурност. Никакво равновесие в Еврaзия не би било достигнато, без задълбочаването на стратегическото разбирателство между Америка и Китай и по-ясното дефиниране на японската роля. Това създава две трудни задачи за Америка: оценка на обсега на Китайското влияние в региона и контролиране на неспокойството на Япония относно нейният де-факто статут на Американски протекторат. Отхвърлянето на преувеличените страхове от въздигаща се Китайска сила и реалното японското икономическо възкачване би трябвало да инжектират реализъм в политика, която трябва да бъде базирана на внимателни стратегически изчисления. Целите на тази политика трябва да са да отклонят китайската власт в конструктивни регионални инициативи и да канализират японската енергия в по-широки международни сътрудничества.
Ангажирайки Пекин в сериозен стратегически диалог е първата крачка към стимулиране на неговия интерес към взаиморазбирателството с Америка, което рефлектира споделените от двете страни интереси относно североизточна и централна Азия. В същото време би било добре ако Вашингтон елиминира всякаква неяснота относно подкрепата си за "Един Китай", за да не може темата за Тайван да се влоши. По същия начин, в инетерес на Китай е да демонстрира, че може да подсигури мнoгoобразие в неговите вътрешни политически уредби.
В името на прогреса, стратегическият диалог между Китай и САЩ трябва да бъде продължителен и сериозен. Посредством такъв начин на комуникация дори и спорни теми като Тайван и човешките права биха били адресирани настоятетлно. На китайците трябва да им бъде казано, че тяхната вътрешнодържавна либерализация не е само тяхно занимание, понеже само демократизиран и проспериращ Китай има шанса да приобщи Тайван по мирен път. Всеки опит за насилствено вединение ще рискува стабилността на Шино-Американските отношения и ще възспре Китайската способност да привлича чуждестранни инвестиции. Тогава, китайската амбиция за регионално величие и глобален статус ще се снижат.
Въпреки, че Китай се въздига като регионално доминираща сила, далеч не е сигурно, че той ще стане глобална такава. Общите приказки, че Китай ще бъде следващата глобална сила пораждат параноя извън Китай и подхранват мегаломания вътре в него. Далеч от сигурно е, че експлозивните нива на растеж ще се задържат на това ниво в близките 20 години. Всъщност, продължителният дългосрочен растеж на тези нива ще изиска изключително добре съставна смес от: национално лидерство, политическа стабилност, социална дисциплина, високи спестявания, масивни вливания на чуждестранни инвестиции и регионална стабилност. Продължителната комбинация от тези фактори е много малко вероятна.
Дори ако Китай избегне сериозни политически сътресения и продължи своят икономически възход за четвърт столетие, той въпреки това би останал относително бедна държава. Утрояване на БВП ще остави Китай зад повечето нации по доход на глава на населението и съществена част от народа ще останат бедни. Неговият напредък по осигуряване на достъп до телефон, коли, компютри, камо ли консуматорски продукти, ще остане скромен. В близките двадесет години, може да се очаква Китай да достигне нивото на една глобална военна Сила, тъй като икономиката му ще даде шанс на неговите лидери да пренасочат значителна част от БВП на страната към военното дело и по този начин модернизират войската и ядрения арсенал. В същото време, ако усилията в тази насока са твърде големи, то по този начин може да се достигне същият негативен ефект в дългосрочен план върху икономиката, както бе и със Съветският Съюз. Натрупване на оръжия от страна на Китай би довело до съответен отговор и на Япония. Както и да е, настрана от неговите ядрени сили, Китай няма да може да прожектира своята военна сила отвъд своя регион в близкото бъдеще.
Велик Китай, превръщащ се в регионално доминантна сила е друг въпрос. Де факто, сфера на китайско регионално влияние е много вероятно да е част от бъдещето на Евразия. Такава сфера на влияние не би трябвало да бъде възприемана като зона на изключителна политическа доминация, както Съветският Съюз имаше в Източна Европа. Тази зона на китайско влияние по-скоро би била такава, в която по-слабите отделят специално внимание към интересите, гледните точки и очакваните реакции от регионалнодоминантната сила. Накратко, китайската сила на влияние може да бъде дефинирана като една, в която първият въпрос, който си задават в различните столици е: "Какво мисли Пекин по този въпрос?".
Също така, много е вероятно един Велик Китай да бъде политически подкрепен от неговата заможна диаспора в Сингапур, Бангкок, Куала Лумпур, Манила и Джакарта, без да споменаваме Тайван и Хонг-Конг. Според Яджоу Жоукан (Яжоу Жоукан, Asiaweek), крупните авоари на водещите 500 китайскопритежавани предприятия в югоизточна азия са равни на около $540 милиарда. Югоизточноазиатските държави отдавна вече подхождат с боязън и загриженост към икономическите и политическите интереси на Пекин. Китай, освен чрез спонсорирането на корейското съединение, може да стане една истинска политическа и икономическа сила, която би могла да прожектира явно влияние върху руският Далечен изток.
Геополитическото влияние на един Велик Китай не е непременно несъвместимо със стратегическите Американски интереси, които се състоят в поддържането на една плуралистична Евразия. Например, растящият китайски интерес в централна Aзия възспира руските опити на Москва да пресъздаде бившата политическа интеграция, от времето на СССР. В тази връзка и спрямо Персийският Залив, това че Китай има растящи енергийни нужди би означавало, че той има общ интерес с Америка в поддържането на свободен достъп до, и политическа стабилност в, нефтодобивните региони. По същия начин, Китайската подкрепа на Пакистан възспира индийските амбиции да подчинят тази държава, като в същото време компенсира за руско-индийското сътрудничество в Афганистан и Централна Азия. Съвместното японско и китайско сътрудничество в Източен Сибир също би спомогнало за подобрение на регионалната стабилност. В края на краищата, Америка и Китай се нуждаят един от друг в Евразия. Велик Китай би трябвало да счита Америка за естествен съюзник поради исторически и политически причини. Съединените Щати никога не са имали специални териториални кроежи за Китай, така както са имали за Русия или Япония. За Америка, китайската регионална сила, която е част от по-широка рамкова структура на международно сътрудничество може да се превърне във важен стратегически авоар – равен на Европа и по тежък от Япония – в контекста на подсигуряването на стабилността в Евразия. Затова, Китай трябва да бъде поканен на годишното събиране на Г7, особено след като и Русия е вече поканена.
ПРЕОСМИСЛЯНЕ НА РОЛЯТА НА ЯПОНИЯ
След като демократично укрепление в източна Евразия не ще да се появи скоро, то от още по-съществено значение е Американските усилия към по-добри отношения с Китай да са на базата на потвърждението, че демократически и икономически просперираща Япония е американсият глобален партньор, но не и съюзник срещу него. Само на тази основа би могло да се състави тристранно сътрудничество, което би включвало американската глобална мощ, китайското превъзходство и японското международно лидерство. Този сценарий би могъл да бъде застрашен, ако военните отношения между Япония и Америка се разрастнат в голям мащаб. Япония не би трябвало да е американският непотопим съд в Далечният Изток, нито да бъде и основният азиатски партньор на САЩ в Азия. Опитите да се предлагат тези роли за Япония биха отрязали Aмерика от азиатския континет, биха опорочили възможностите за достигане на стратегически консенсус с Китай и омаломощят американската способност да консолидират стабилността в Евразия.
Япония няма главна политическа роля да играе в Азия, вземайки предвид регионалната неохота, която тя предизвиква поради начинът на участието й в, преди и след Втората Световна Война. Япония не е потърсила досега нито един начин да се сдобри с Китай и Корея, както направи Германия с Франция и Полша. Също както островна Великобритания спрямо Европа, така и Япония е извън политическият контекст в Азия. Въпреки това, Токио може да издълбае глобална и влиятелна роля за себе си посредством тясно сътрудничество със САЩ по новият глобален дневен ред, включващ глобално развитие и опазване на мира, без да се въвлича в зловъзвратни опити да се превръща в азиатска регионална сила. Американското държавничество трябва да насочи Япония в правилната посока.
В същото време, едно истинско Японско-Корейско сдобрение би допринесло в голяма степен за една стабилна плоскост върху която ще се състои корейското съединение, смекчаващи международните негитвни последици от края на разединението на Корея. Щатите трябва да спомогнат за сътрудничество в тази посока. Много конкретни мерки могат да се вземат; например съвместни университетски програми или комбинирани военни формации, също както и при Френско-Германските и Полско-Германските сътрудничества. Едно всеобхватно и регионално стабилизарщо партньорство между Япония и Коря трябва да бъде създадено, което впоследствие би спомогнало за продължителното американско присъствие в Далечният Изток, след корейското съединение.
Няма нужда да се споменава, че тясно политически сътрудничество с Япония е в глобален интерес на Америка. Но дали Япония трябва да е американски васал, съперник или партньор зависи от способността на американците и японците да дефинират своите съвместни международни цели и да разграничат американската стратегическа мисия в Далечният Изток от японските амбиции за глобална роля. За Япония, въпреки вътрешнодържавните дебати за външната политика, връзката й с Америка си остава единственият пътеводител, понеже тази връзка й дава усет за смислено и насочено движение. Дезориентирана Япония, без значение дали клоняща към превъоръжаване или отделно сътрудничество с Китай, би обозначило края на американската роля в Азиатско-Тихоокенаският регион, предугаждаща в зародиш потенциалното създаване на стабилно тристранно споразумение между Америка, Япония и Китай.
Дезориентирана Япония би била като кит върху плажа: тръскащ се безпомощно, но и също толкова опасен. Ако тя би обърнала своето лице към света отвъд Азия, то на Япония трябва да й бъде дадена смислена подбуда и специален статус, така че нейните национални интереси да са защитени. Обратно на Китай, който търси глобална власт като първо стане регионална сила, Япония може да се снабди с глобално влияние само ако тя първо отхвърли амбициите за регионално такова.
Това би накарало Япония да се почувства специален партньор в едно международно призвание, което e не само политически задоволително, но и икономически изгодно. В устрема към тази цел, Щатите трябва да обмислят прилагането на Американско-Японско съглашение за свободна търгoвия и създаването на съвместно икономическо пространство. Такaва стъпка би обслужила американските интереси за продължително влияние в Далечнят Изток и кoнструктивнoто глобално японско участие.
ТРАНСКОНТИНЕНТАЛНА СИГУРНОСТ
В дългосрочен план, стабилността в Евраазия ще бъде подсилена от появата, може би рано в следващото (сега--RG) столетие, на една Трансевразияатска система за сигурност. Такова трансконтинентално съглашение за сигурност може да включва разширеното НАТО, свързано с Русия, Япония и Китай посредством спогодби за сътрудничество и сигурност с тях. Но докато се стигне до там, американците и японците трябва първо да вкарат в движение триъгълният диалог по общата политика и сигурността, който трябва да включва и Китай. Такива тристранни Американски-Японски-Китайски разговори по сигурността трябва евентуално да включат повече азиатски участници, а по-късно и да доведе до диалог с Организацията за Сътрудничество и Сигурност в Европа (ОСCЕ/OSCE). Впоследствие, това би довело до серии от конференции от европейски и азиатски държави по теми за сигурността. Така, една трансконтинентална система за сигурност ще започне да се оформя.
=====================================================================
www.comw.org/pda/fulltext/9709brzezinski.html#src www.cfr.org/publication/6917/hbo_history_makers_series.html
ПОРЕДНАТА НАЦИОНАЛНА КАТАСТРОФА
Тайните служби и мафията - родени от Ско...
ТЪРНОВО В БЪЛГАРИЯ, ГЪРЦИЯ...И ДРУГИ МЕС...
Тайните служби и мафията - родени от Ско...
ТЪРНОВО В БЪЛГАРИЯ, ГЪРЦИЯ...И ДРУГИ МЕС...
Няма коментари
